Запознанство на чаша кафе

Забързана делнична сутрин в малък крайморски град. По тротоарите му отекваха стъпките на бързащи за работа хора, закусвалните пък примамваха с дъх на прясно изпечени закуски. Една малка тратория, скрита в дъното на весела крайморска уличка в малкото градче Трендо, също се подготвяше за новият ден. Аромат на дъхаво кафе, примесен с този на хрупкаво изпечени курабийки и вкусен ябълков сладкиш, подканваше минувачите да отседнат точно тук на първата чашка кафе.
И аз бях там. Влязох, не заради кафето, а защото нещо необяснимо, но магнетично ме привлече към това малко и уютно кътче. Все пак си поръчах чашка от любимото ми кафе „Нова Бразилия“. Съзнавах, че скоро няма да ми се удаде възможност да го пия на брега на морето, на хиляди километри от дома. Сервираха ми и нещо като предястие към него , приготвена с много любов хапка апетитна баничка с късметче. Отворих го, макар че не очаквах да го разчета без помощта на джобният си речник.  Едва тогава разбрах защо това място ме привлече толкова.На чист български език посланието в него гласеше: “ Нужно е човек непрестанно да се стреми да надмине себе си и това трябва да трае цял живот“
Импулсивно огледах заведението и срещнах изпитателно впитият в мен поглед на собственичката.
– Вълнуващо е да поговориш с някой, който говори родният ти език – каза тя ,поставяйки срещу мен своята чаша кафе .
– И за мен е вълнуващо да срещна сънародничка тук. Как разбрахте ,че съм българка? – попитах ,все още не изтрезняла от изненадата .
– Та то ти го пишеше на лицето, още когато влезе в заведението! А с хапката баничка те изпитах

допълнително. Да беше се видяла отнякъде с какъв поглед глътна текста, а остави речника ти да скучае. По време на разговора успях да узная от А до Я нейната история от малка, та досега. После се уговорихме през тези десет дни , докато съм тук, да пием кафето си заедно.
Тя беше преживяла бедно, но щастливо детство в малко балканско селце. После, по стечение на обстоятелствата се запознала и омъжила за италианец, който за неин късмет харесал от пръв поглед България, дори заживели в нейното село. До момента, в който тревожно писмо адресирано до Антонио ги повикало по спешност в Трендо. Свекърва й била тежко болна, затова трябвало те да отидат да се грижат за двамата старци. Антонио бил единствен син, а Ирена приела това от съпричастност и като възможност за просперитет в чужбина. Там се родили и децата им. По – късно останала вдовица и на гърба й легнали старец, двама студенти и една тратория… Дошли промените в България и първата масова вълна на миграция в чужбина. Средствата им на този етап не достигали за да планират връщане в България, и тя била принудена да остане там.
През малкото часове, които прекарахме заедно ,аз се стремях да разкажа и за доста хубави неща случили се тук. Но и не можах да премълча за сринатата ни икономика, унищожаването на народното ни стопанство и упадъка на нашите села, между които и нейното, и моето. Когато разказвах как навремето там имаше шест училища, също толкова магазини, здравна служба, библиотека, кино, и по няколко автобуса в делничен ден, а сега ако срещнеш един човек днес, направо си е късмет…
Няма да забравя какво ми каза тя при последната ни среща на чашка кафе:
– Забелязах, че запази късметчето от баничката си. По този повод запомни от мен, че на място на което дори и камъните са чужди, няма как да надминеш себе си. Аз съм ти живият пример за това. Гозбите които приготвям в тази тратория са български, клиентите ми им се наслаждават, но неволно подминават този факт. Ако някога успея да се върна в България, ще направя гостилницата си там. Усмивките на мойте сънародници и дори радостта на въртящото се пред вратата ми и просещо храна паленце, ще ме топлят повече отколкото романтиката на малката тратория и залезът на този чужд морски бряг.

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *