Изкуството да обичаш

        КАК ВЪЗПРИЕХ И КАКВИ РАЗМИСЛИ СЪБУДИ В МЕН  „ИЗКУСТВОТО ДА ОБИЧАШ“ НА ЕРИК ФРОМ

      /ВЕСЕЛКА СТОЙНЕВА/

     Изкуството да обичаш е изкуството на вечността. В него е и миналото, и настоящето, и бъдещето. То е съвкупност на всички други изкуства. Обичта е музиката да душата, която събужда, както птича песен, истините и радостите  ни и  приспива лъжите и проблемите. Обичта е картината, която рисуват нашите мисли с цветовете на чувствата. Обичта е танцът на вярата и мечтите и приказката на живота ни с щастлив край. Ако краят й не е щастлив, тя не е истинска обич. За да е истинска, ние трябва да се научим на изкуството да обичаме.

        Ерик Фром е известен американски психолог и социолог от германски произход. Една от книгите му е „Изкуството да обичаш“, в която той не само ни дава мъдри отговори на много от вълнуващите ни въпроси за обичта, но и ни предразполага към нови въпроси, изводи и заключения. Неговите думи отключват нови врати в замъка на познанието и ни отвеждат към нови хоризонти.

           Книгата показва, че „обичта е чувство, което човек трудно може да си позволи, независимо от степента на своята зрялост.“ (стр.3). Според мен обичта е чувство, което лесно можем да си позволим, но трудно можем да оцветим с цветовете на нашите мечти и желания и да запазим в шареното блокче на съдбата ни. Понякога, когато най-отчаяно се нуждаем от обичта, срещаме единствено нейната сянка и тя ни пречи да видим лъчите на истината. Много неща могат да засенчат обичта. Едно от най-често срещаните според мен е високото и дебело широколистно дърво на Егото.

           Ако стоим само под тази сянка, не можем да видим и усетим никога истинската обич. Тя много често е с маската на илюзия, копнеж, желание, мечта, нагон, самота и т.н. Но маските не са лицата! Понякога не можем да видим добре лицето на обичта. Ако то се оглежда в кривото огледало на гордостта и спонтанните желания, няма да можем да го видим в истинската му светлина. Всеки от нас, съзнателно или подсъзнателно, иска да се научи на изкуството да обича и търси обичта по най-различни начини. Понякога я открива бързо, а друг път не му стига и цял един живот.

           Всеки иска да го обичат истински, преди още той да е постигнал майсторството в изкуството да обича. Не е лесно нито да срещнеш истинската обич, нито да обичаш истински. Понякога си на кривия път, но вървиш в правилната посока, а друг път си на правия път, но стъпваш накриво. Още от първия си дъх ние търсим обичта. Тя ни е нужна като въздуха, който дишаме и като слънцето, което ни огрява.

           Дали една обич е истинска, или е отражение можем да разберем по усещането, което ще изпитаме, когато я докоснем. То може да събуди нашите скрити заложби, нашата увереност и доброта, а може и да ги приспи. Както казва Ерик Фром,   „всичките му опити да обича са обречени на неуспех, ако той не се стреми най-активно да развива качествата на цялостната си личност с оглед да я ориентира към творчество“ (стр.3).

           Наистина е така. Когато партньорът не ни води към развитието на качествата на цялостната личност, а се превръща в център, около който се въртят  само стрелките на неговото Его, тогава обичта никога няма да е истинска. Ако за него тя се изразява само в угаждане и изпълнение на желанията му, тогава и да е съществувала тази обич, тя постепенно ще се скрие и ще залезе зад облаците на илюзиите. „Да обичаш е умение“ и Ерик Фром ни показва колко важно е да се научим на това, защото „повечето хора гледат на любовта предимно от позицията да бъдеш обичан, а не да обичаш, да владееш умението да обичаш.“ (стр.5). Точно затова  и не успяват да овладеят това „изкуство“, защото няма как да бъдеш обичан истински, без да обичаш и ти.

           Книгата е разделена на четири глави.

Първата глава е „Изкуство ли е да обичаш?“. В нея авторът задава този общочовешки въпрос, защото както земното кълбо се върти около оста си, така и нашият живот винаги се върти около оста на обичта. Тя е движещата му сила и още в Библията е казано, че „Бог е любов“.

    Съгласна съм, че за да обичаш „са необходими знания и активност“, но както всяко правило и това си има своите изключения. Понякога може да имаме много знания, но да не можем да обичаме истински и обратното. Истинската обич много често е облечена в дрехите на знанието и е стегната с колана на волята и дисциплината. Въпреки това, понякога тя идва ненадейно и е гола, но това не означава, че не е истинска. Тя може да се появи и като дългоочакван  дъжд, който да полее и освежи сухите корени на мечтите ни, но може да дойде и като неочаквана светкавица, която да освети мислите ни и нашето себепознание. Мисля, че много често тя може да дойде, без да имаме знания за нея, да отвие някои от несъзнаваните ни комплекси и едва след това  да събуди желанието ни за тези знания.

           В тази глава Ерик Фром ни поднася интересни разсъждения за „начините на човек да завоюва любовта“. Според него „те са същите, както и при стремежа да печелиш приятели и да имаш влияние върху хората.“ (стр.5). Така е, но според мен любовта никога не трябва да се завоюва, защото можем да завоюваме само онзи или онова, над което имаме власт. Ние може да имаме власт над „хлътването“, „влюбването“, майчината“, „братската“ любов, но само Истинската любов е тази, която може да има власт над самите нас. Едва ли можем да „владеем“ любовта, защото тя е много по-силна и висша от нас, ние може да владеем само някои от нейните проявления и най-важното е да можем да владеем себе си.

           Тук ще споделя още една от интересните мисли на Ерик Фром в тази глава, която силно ме впечетли, и тя  е, че „отношенията в любовта се развиват съобразно господстващия начин на размяна в стоковата и трудовата борса.“ (стр.6). Наистина е така. Много често искаме да получим и в любовта, както и на пазара, нещо много качествено и хубаво, но на промоция, на по-ниска цена. Да, така е, но понякога в промоциите има и риск да попаднем на нещо некачествено или с изтекъл срок на годност. Ето защо трябва да платим повече, за това което искаме силно. В повечето случаи всеки в настоящия момент в живота си е получил това, за което е платил. Ако даде малко от себе си и не се е научил на изкуството да обича, ще получи съответно и по-малко обич. Ако даде повече, ще получи много повече. Много рядко истинската любов е дар, за нея трябва да се трудим много време, да проявим съответната „скромност, смелост, вяра и дисциплина.“ Както на пазара, така и в любовта можем да лъжем и да бъдем излъгани. И на двете места няма гаранция. Сигурно е само желанието ни да обичаме, сигурни са мечтите ни, но не и тяхното сбъдване, „налице е сигурност само за миналото, а за бъдещето – единствено по отношение на смъртта.“ (стр.10). Със свои думи аз бих казала, че най-сигурното е, че нищо не е сигурно.

       В първа глава авторът уточнява и основната теза на книгата си – процесът на изкуството да обичаш се разделя на два етапа “ първият – овладяване на теорията, вторият – на практиката“ и съответното  „постигане на майсторство“, което е „третият фактор.“

           Отново искам да спомена, че съм съгласна, че в повечето случаи е така и въпреки това има случаи, когато практиката идва преди теорията и тя ни учи много повече. Както не бихме се научили да ходим като деца, ако не падаме и не бихме карали безопасно ски, ако не се научим първо как да падаме, така и в живота грешките ни са именно тези падания, от които се учим на майсторство. Не може, според мен, винаги и на първо място да е теорията. Всичко е дълбоко индивидуално според средата, общественото положение, целите и най-вече смисъла на живота за всеки един от нас.

          А сега ще разгледам какво най-силно ме впечетли в следващата,  втора глава на книгата – „Теорията на обичта“. Най-много ми хареса първата подтема, чието заглавие е едновременно и отговор на много важен житейски въпрос: „Обичта – отговор на проблема за смисъла на човешкото съществуване.“

           Основната теза на тази глава е, че човекът от всички възрасти и епохи се опитва чрез обичта да преодолее изолираността и „затвора на самотата“ и че „желанието за междуличностно единение е най-силното влечение у човека.“ (стр.11). Тук авторът отново говори за активната страна на обичта.

           Но има още нещо, което искам да допълня, и което мисля, че е много важно за този изначален въпрос. Според мен смисълът на живота неразривно е свързан с опознаването и преодоляването на страха от смъртта. Смъртта е най-сигурната ни спътница и колкото повече обичаме един човек, толкова повече се отдалечаваме от нея и обратното. Човек търси другия пол, за да остави поколение, с което да удължи живота си и намали този страх. Много хора прибягват до религиите и различните учения именно,  за да се успокоят и да повярват, че има и друг живот след смъртта и така да се успокоят.

           Колкото и парадоксално да звучи, мисля, че много често смисълът на живота е в това да превърнем смъртта от наш враг в наш приятел и да свикнем с нея. За да имаме наистина сила, желание и енергия да се научим на изкуството да обичаме, за да можем истински да обичаме и направим и себе си, и другия истински щастливи,  трябва да се опитаме да опознаем този страх, да опознаем смъртта. Ако не го потискаме, ако си признаем, че ни е страх от нея, ако приемем, че тя е нашата неизбежна спътница, която все някога ще ни прегърне в обятията си и ще ни отнесе незнайно къде, тогава ще започнем да живеем по-истински и да ценим повече всеки даден ни миг. Тогава ще даряваме повече обич и ще осъзнаем, че единствено тук и сега е вечността и че трябва да живеем в настоящето, за да имаме минало и да е светло нашето бъдеще.Тогава и по-лесно ще преодолеем изолираността и ще можем да обичаме истински.

           Има много начини за преодоляване на изолираността в различните епохи, за които разказва авторът в тази глава.  Също така той разглежда и  видовете обич,  нейната активна и пасивна роля , „съсредоточеното съзерцание, което е най-висша форма на активност“, „зрялата обич“, която е „съюз при запазване на целостта на личността, на нейната индивидуалност“, „тайната на човешката душа“, даването на обич като „висш израз на сила“ и т.н.  Основната  мисъл на Ерик Фром тук е за даването на обичта като смисъл на човешкия живот. Той казва, че „Да даваш е висш израз на сила“ и че „Да даваш е по-голяма радост, отколкото да получаваш, защото актът на даване е израз не на лишаване, а на жизнеспособност.“ (стр.21). Даването на обич е много популярна тема не само в тази книга, а и в много други съвременни трудове по психология, философия и педагогика. Това е и тема, която вълнува всеки един от нас, било то съзнателно или не. Всеки от нас е страдал, когато очакванията му са се разминавали с  това,  което наистина е получил. Всеки иска да бъде даряван с обич, но не всеки може да дарява.

Според мен има хора, в които е заложено  даването на обич, и на които не им е нужна теория и знания, за да го направят. Не знам дали това се дължи на гена или наследствеността, но знам от опит, че има такива хора. Изкуството да обичаш е именно това  –  да се научим да даряваме. Нужна ни е само една малка крачка. Това, което дарим може да е съвсем малко, но трябва да бъде от сърце.  Мисля, че от голямо значение за една връзка е дареното доверие, свободата на избор и най-вече да можем да дарим себе си. Нашият партньор трябва да знае, че може да разчита на нас в добро и зло и че винаги има с кого да поплаче или да се посмее. Ако човек открие истинската любов, каквито и проблеми да има, в каквито и състояния да е изпадал и да изпада, каквото и да е спечелил или изгубил, не би му се наложило никога да отиде на психолог. Няма по-добър психолог от любимия или любимата и по-добра терапия от истинската любов. Обичта според Ерик Фром е „активно проникване в душата на другия“ (стр.27), но всеки я открива по различно време, някой я търси с години, друг може да я открие и в един миг, а трети може и никога да не я открие.

            Познаването на истинската любов зависи, но никога не е правопропорционално на опита и знанията, които имаме. „Внезапната интимност“ и сексуалното желание много често довеждат до краткотрайни връзки според автора и то е „като сърбеж, а задоволяването му – премахване на сърбежа“. Привличането между хората от различен пол само частично се мотивира от премахването на напрежението. Главното е желанието за единение с противоположния пол.“ (стр.32). Наистина е така.

      Често и аз си задавам въпроса откъде ли се появява тази внезапна интимност и защо понякога хората разголват душата си пред абсолютно непознати? В днешното модерно общество хората са подвластни на нов вид илюзорни енергии. Едно нищо и никакво светещо емотиконче понякога е достатъчно, за да получим нашата доза илюзорна радост и да разкрием нашите скрити мисли на непознатия отсреща, който даже не сме сигурни кой е, но на който приписваме чертите, които искаме да има.

            Фейсбукът наистина е едно идеално средство за хранене на егото ни и илюзиите, че сме ценени и обичани. Достатъчно е да напишем нещо оригинално или да пуснем една красива или забавна снимка и вече сме засипани от многобройни лайкове, които заслепяват нашите истински чувства. Тогава сме готови да си определим реална среща с човека от другата страна на монитора и в първия момент на срещата да почувстваме даже и сексуално привличане, защото ние вече предварително сме си го създали зрително от разглеждането на снимките на съответния човек и от нашите представи за него.

            Неслучайно почти всяка трета и четвърта връзка се е зародила в интернет пространството, за което имам и живи примери сред по-широкия кръг от своите познати. Бързото сексуално привличане не само с човек от нета, а и при други ситуации като семинари, тиймбилдинги и т.н. идва бързо, за да ни затвори очите и да не видим истината. То подсъзнателно иска да ни убеди, че сме открили любовта и то е доказателство за нея, но за него не е необходима нито воля, нито дисциплина, нито умение. То просто е един нагон и бързайки да го удовлетворим, ние бързаме да убедим себе си, че наистина сме познали с интуицията си и сме срещнали истинската любов. Бързаме да сбъднем това привличане, защото подсъзнателно усещаме,че то няма да  е постоянно,  въпреки че има и такива случаи.

       Много неща според мен, за да ги опознаем, първо трябва да ги изживеем. Така и илюзията ще познаем по-добре, ако я изживеем. Ако постоянно се предпазваме от нея, може и да я пропуснем, но така ще пропуснем и опита. И отново стигаме до делфийското мото „Познай себе си“, което по думите на автора е „основен мотив на цялата психология.“ (стр.28).

            Следващата подтема – „Обич между родител и дете“ също е интересна и ни разкрива много истини, които ни карат да се замислим още по-дълбоко по темата и да направим свои нови изводи и заключения. Авторът обръща изключително внимание на „майчината обич“ и показва много точно нейните положителни, а понякога и отрицателни страни. „Една от причините за изпадане в невроза може да бъде любящата, но разглезена майка и слабохарактерният и равнодушен баща.“ (стр.39).

             Това, с което ми е  трудно да се съглася, или може би ми е трудно да възприема е, че „през първите години на детето бащата почти няма връзка с него и ролята му не може да се сравни  с майчината грижа“. Наистина не може да се сравни, но според мен понякога даже бащата е по-голям авторитет от майката, независимо колко време отделя на детето и колко по-рядко е при него. Бащата е олицетворение на силата и сигурността и не винаги неговата обич е „условна“, а майчината – „безусловна“.

            Всичко е много строго индивидуално и ако един баща обича повече детето си от майката, тогава неговото влияние ще е много по-силно, защото децата усещат интуитивно кой ги обича повече. Именно тази първа обич между родител и дете е коренът, от който след години ще поникне истинската обич. И ако почвата на родителската обич е суха и изпълнена с дебелите буци на егото, дървото на обичта може и да не поникне или да поникне накриво и да изсъхне бързо.

            Третата подтема, която разглежда Ерик Фром, е  „Обектите на обичта“ и по-конкретно: братската и майчината обич, еротичната любов, обичта към себе си и Бога.

            Тук отново откривам много полезна информация и съвети. Наистина за братската обич се отнася библейската повеля „Обичай ближния, както себе си“. Тук искам да споделя и своето мнение за „братската обич“ и за нейните проявления. Наистина трябва да имаме много добри познания за нея и да можем да я разграничаваме от любовта. Много често ние се събираме с един човек, защото чувстваме „братска обич“ към него и той към нас, но впоследствие може да се окаже, че имаме сексуална несъвместимост, че няма физическо привличане и т.н.

            Истинската обич според мен е съвкупност от физическо и духовно привличане и когато едното липсва, рано или късно тя може да се видоизмени или да изчезне. На „братска обич“ трябва да учим децата още от малки, а после и в училище можем да прескочим някои от ненужните  уроци, които за нищо не служат след това в живота.

            В училище, според мен, трябва да се въведе  самопознанието като учебен предмет и една от най-важните цели на обучението и възпитанието трябва да бъде да научим децата да обичат себе си и ближния. Учителката в началните класове играе ролята на втора майка на детето. Нейното влияние върху бъдещето му развитие е много важно, както и на майката в първите седем години.

            Неслучайно авторът казва, че „Майчината обич се приема за най-висшата форма на обичта“ и тя е „безусловно утвърждаване на живота на детето и неговите потребности.“ (стр.42). И точно като такава трябва да бъде – наистина истинска, самопожертвователна, а не обсебваща и „удовлетворяваща нейния нарцисизъм“.

            Колкото и да обича една майка своето дете, ако отношенията й със съпруга са охладнели, ако там има противоречия, тя подсъзнателно ги пренася и върху своята рожба и съответно детето усеща интуитивно това. Ето защо за предпочитане е детето да е плод наистина на истинска любов, за да може с лекота да прояви майката и да е плодородна нейната майчина обич.

            Темата за еротичната любов, която е засегнал авторът, е много актуална , според него тя „се смесва с внезапното събаряне на съществуващите прегради между двама души, чужди един на друг, което по характера си е краткотрайно.“ (стр.45).

             „Понеже сексуалното желание се свързва с представа за любов, те лесно могат да изпаднат в заблуда, че се обичат, когато взаимно се желаят физически.“ (стр.47).

            Авторът говори също, че „сексуалното желание може да се стимулира от тревогата на самотата, от желанието да покоряваш или да бъдеш покоряван, от суета или желание да нараниш, дори унищожиш.“ Тези и много други негови мисли са наистина много актуални и оригинални и те трябва да достигнат до повече хора.

            Според мен много хора провалят брака си и нараняват и най-обичания и скъп човек именно защото не осъзнават, че внезапното сексуално привличане в повечето случаи се появява, за да се отърси човек от напрежението и баналното ежедневие и да се почувства малко повече жив. То може да е също катализатор на проблемите, ехо от младостта или краткотрайна светкавица в небето на любовта. Неговото сбъдване се случва, когато се създадат благоприятни условия и най-вече когато човек го иска, независимо дали си го признава, или не. Тези условия винаги са създадени първо в мислите, а понякога са скрити по-дълбоко в подсъзнанието. Именно тяхното осъзнаване може да доведе до едно по-задълбочено осмисляне на действията и до по-ясно познаване за това, че не всяко физическо привличане е любов, въпреки че „любовта може да пробуди желанието за физическа близост.“

            Тук искам да обърна внимание на още една важна особеност на „еротичната любов“. Ерик Фром казва, че „често могат да се срещнат двама души, влюбени един в друг, които не изпитват обич един към друг.“ (стр.47). Наистина е пълно с такива хора и това е много ясен показател, че тази любов не е истинска. Те много скоро ще си омръзнат, защото любовта е градивна, а не разрушителна сила, тя създава и разширява, а не стеснява и ограничава.

            От всичко казано в тази подтема към втора глава ми е трудно да приема, че винаги „обичта трябва да бъде по същество акт на волята, решение да свържеш изцяло живота си с този на другия човек“ (стр.48). Да, много често е така, но понякога истинската любов идва без изобщо да я познаваме, без да сме вложили и капчица разум и воля и може да остане задълго, дори да нямаме волята и желанието да я запазим. Истинска е, защото е в дрехите на Истината, а Истината не винаги е видима. Понякога Истината е и гола.

            И колкото и банално да звучи, истинската любов не би съществувала, ако не сме се научили да обичаме себе си. Тази тема е засегната от много автори. Ерик Фром също много точно казва, че „да обичаш някого е актуализация и съсредоточаване на способността да обичаш, ако една личност е способна да обича продуктивно и творчески, тя също така обича и себе си.“ (стр.51).

            Обичта към себе си трябва да бъде познание и приемане на себе си, събуждане на своите способности, които биха зарадвали ближния, а не обич към своето Его. Егото е най-големият ни враг и само когато го опознаем добре, може да не ни пречи, а даже и да ни помага. Всяко нещо, което не сме опознали, може да ни бъде враг и всяко нещо и всеки, който сме опознали, може да ни бъде приятел.

            Друга важна тема, която засяга авторът, е обичта към Бога. Това отново е много актуална и в същото време много противоречива тема. “Във всички религии Бог представлява най-висшата ценност, най-желаното добро.“ (стр.54). Оттук идва и въпросът кое е най-желаното добро за хората. За всеки то е почти еднакво и в същото време строго индивидуално. Всеки иска да е щастлив, да открие своята сродна душа, да живее добре и да бъде обичан.

            Авторът разглежда различията между логиката на  Аристотел и парадоксалната логика и очертава една съществена разлика в схващанията за обичта към Бога.

            Аристотел казва, че „не е възможно едно и също нещо в едно и също време да принадлежи и да не принадлежи на същото нещо и в същото отношение: и каквито други особености бихме могли да прибавим, за да отговорим на диалектическите възражения, нека бъдат прибавени.“ (стр.61).

            Парадоксалната логика стига до извода „че обичта към Бога не е нито знание за Него, придобито с мисъл за обич към Бога, а самото изживяване на единението с Бога.“

(стр.65). „Едно е безспорно: природата на обичта към Бога съответства на природата на обичта към човека“. Наистина е така и едва ли има човек, който да мрази човека, а да обича Бог. Наистина мислите в тази подтема предизвикаха много размисли в мен.

            Какво е всъщност Бог? Много  религии и автори са се опитвали да отговорят и няма някой от нас, който не си е задавал този въпрос. Кога се сещаме за Бог и защо? Дали обичта към Бога е истинска обич? Обичаме ли го, или се страхуваме от него? Какво е Бог? Дали не приписваме на Бога чертите на идеалния за нас човек? Дали има, или няма Бог? Дали наистина той може да чуе молитвите и да ни помогне? Дали имаме ангел хранител и кой ни помага в най-трудните моменти? Кой обръща колелото на съдбата и накъде? Дали натам, където ние искаме, или където той иска? Има ли възмездие? Кое е грях и кое е грешка? Въпросите са безкрайно много, а още повече са отговорите, но кое е истина и кое лъжа е много трудно да разберем. Защото никой не е виждал никога Бог. Но въпреки това православната религия е запазила нашия род.

            Всяка една религия, която ни учи на добро, независимо за кой Бог се отнася, е добра.

            Според мен  отново тази обич към Бога е свързана със закодирания у нас страх към смъртта. Тя е спасение, че наистина Бог може да ни направи безсмъртни. Но защо тогава има убийства? В кой вярва убиецът, къде отива този закодиран у него страх? Кое го кара да не се страхува от възмездието? Дали той обича живота и какво всъщност обича? Въпросите отново стават все повече и повече.

            Има и много невярващи, които всъщност са много по-праведни от някои, които се смятат за праведни. Защото Егото понякога слага маската на вяра и праведност.

            Има невярващи, които спазват Божиите заповеди и вярващи, които не ги спазват. Всеки е вярващ в нещо, независимо дали това е Бог,  човек,  качество или висша сила.

            Вярата е тази,която може да ни спаси и от най-тежката болест, ако е силна и ако можем да я направим свой приятел, а не враг. Вярата е тази, която може да събуди и най-скритите способности. Вярата понякога може да е и по-голяма, и по-силна от Бог.

            В трета  глава на книгата си Ерик Фром засяга една твърде наболяла и важна тема, а именно: разпадането на обичта в съвременното западно общество. За съжаление, наистина в това общество „братската, майчината обич и еротичната любов са сравнително рядко явление и тяхното място е заето от разни форми на псевдообич, които са точно толкова форми на разпадането на обичта.“ (стр.69). Това влияние се чувства значително и у нас и в епохата на консуматорското общество забравяме, че обичта не е нещо, което може да се консумира. Не е лъжа, че и тук в много от професиите „личността губи своята индивидуалност и се превръща в придатък на машината“. Всеки, който работи такава работа, би трябвало да осъзнае това и да се опита да не пренася после тези качества в семейството. За съжаление много бащи са само роботи за пари в семейството и умората им пречи да останат насаме със себе си и да бъдат себе си със своите съпруги и деца.

            Друг голям проблем, който виждам като настоящ начален учител, е зомбирането на съвременните деца с мобилните средства. Те играят с измислени герои и пъстри картинки, играта и светът им са пълни с много шарени и най-разнообразни образи и предмети, а всъщност са ужасно сами. Телефоните увреждат зрението, блокират мисленето и най-вече чувствителността. Там децата изпитват силни чувства, но те са илюзорни и без да се усетят, нито  те, нито родителите им постепенно се превръщат в роботи. Колко пъти трябва аз да им измислям и показвам игри и колко пъти те предпочитат да цъкат на телефона и да консумират готовата игра.

            Решението на този проблем зависи изключително много от социалната среда, родителите и учителите. Мобилните средства и компютърът трябва да се използват основно и само с образователна цел, а развлеченията трябва да се търсят другаде. Ето защо в нашето елитно училище се взе много разумно решение и се направиха къщички за телефони, в които почти през цялото време стоят телефоните на децата и се взимат и използват само с учебна цел.

        В тази глава авторът говори за още един важен проблем, а именно за опитите  на родителите да реализират своите нереализирани цели чрез децата си. Този проблем го наблюдавам ежедневно в своята педагогическа практика. Повечето деца, които са записани на пиано, на рисуване,на различни езици и т.н. споделят, че родителите не са ги питали и не са им дали правото на избор.

            Всяко дете има различни способности и първата задача на родителя е да се опита да ги открие и да помогне на детето да ги прояви, а след това заедно с учителя и детето да преценят на какви допълнителни занимания да го запишат. Неслучайно за свободната воля се говори още в Библията. Всеки трябва да зачита свободната воля на другия.

            Това, че детето не знае все още какво е добре за него, не означава, че родителят знае 100% кое е добре за него. Родителят е този, който може да осъзнае до каква степен това,  което иска той от детето си, е свързано с неговите нереализирани мечти.

           „Обичта на практика“ е последната глава от книгата на Ерик Фром, която най-силно ме впечетли с обсъждането на някои методи на автора и оригиналните му размисли по темата.

            Един от методите според него е дисциплината, защото „всяко изкуство изисква дисциплина.“ (стр.88). Въпреки че тя е изключително важна, мисля, че може да съществува и истинска обич без дисциплина, макар и по-рядко. Хората могат да се обичат истински и когато са далеч един от друг, когато дадени събития и обстоятелства ги разделят. Това не означава, че физическото разделяне винаги разделя душите. Ако мога да използвам понятието „дисциплина“ на автора, може би при такива случаи има вътрешна дисциплина на духа.

            Друг важен метод, който споменава авторът, е съсредоточеността. Той говори за липсата на съсредоточеност в съвременното общество. Много ми хареса сравнението му, че „тютюнопушенето е един от симптомите на липсата на съсредоточеност – то ангажира ръката, устата, очите и носа.“ Според мен тютюнопушенето също е и един от начините за преодоляване на изолираността. Ако го погледнем от друга гледна точка, то може да ни научи на дисциплина. Ако всеки път, когато запалваме цигара се заречем, че ще свършим нещо полезно за себе си, може да свършим наистина много неща и в даден момент да намалим цигарите. Може да пробваме да ги намаляваме по една всеки ден. Тютюнопушенето е наистина вреден навик, но осмислянето му и опитите ни да се преборим с него могат да се окажат положителни и да засилят нашето себепознание.

            Търпението е метод, който споменава авторът, и който според мен е най-важен от всички други, защото неслучайно и в Библията е казано, че „любовта е  дълготърпелива“. Когато обичаш един човек, ти имаш търпение и това търпение си идва отвътре, за него не е  необходима силата на волята.

            Последният метод, който споменава авторът, е заинтересоваността, за който мисля, че е важен, но не толкова, колкото останалите. Ако има истинска обич, според мен всички тези методи идват сами по себе си и не е нужно нищо да учим, достатъчно е да го почувстваме и изявим. Опитът е най-добрият учител. Когато обичаме истински, ние сами откриваме тези методи и не ни е нужно познание. А понякога много четем и научаваме, но това не е гаранция, че ще можем и ще могат да ни обичат истински.

            „Умението да бъдеш сам е предпоставка за изкуството да обичаш.“ (стр.92). Наистина мисля, че човек може да научи много повече, когато остане сам. Тогава той е най-близко до себе си и най-ясно чува своя вътрешен глас. Самотата понякога е най-добрата учителка, защото ни учи бавно и търпеливо. Истината се чува и се вижда по-добре в самотата и самотата може да стане наша приятелка, ако се учим от нея, и наш враг, ако се страхуваме от нея. Не е страшно, че ще отворим вратите на душата си да влезе самотата, страшно е, ако ние не можем да излезем от нея. Самотата е като горчива билка, която може да ни излекува, но няма как да стане, ако не я погълнем.

            В тази последна глава авторът разглежда и специфичните изисквания ,свързани с изкуството да обичаш. Според него „главното условие за постигане на обичта е преодоляване на нарцисизма  у  личността.“ (стр.97). Той говори също и за качеството обективност, което, за съжаление, липсва не само при психично болните, но и при хора със здрав разум, които по една или друга причина не могат да преценят обективно човека до себе си и ситуацията. Много често според мен тяхното его, самота, проблеми, наивност, малкият опит, нереализираните желания пречат да се преценява обективно. Скромността също е много важно качество, което е неразривно свързано с обективността и за което  авторът казва, че „качеството да се мисли обективно е здравият разум; емоционалното отношение в основата на здравия разум е скромността.“ (стр.99).

            Вярата е друго качество, за което авторът говори не само в тази глава. Тя е неразривно свързана с изкуството да обичаш. „Практиката на изкуството да обичаш изисква практика на вярата.“ (стр.100).

            Друго необходимо условие на изкуството да обичаш според автора е активността, но тази активност не означава задължително „правене на нещо“, а вътрешно движение, творческо оползотворяване на силите на личността.“ (стр.105).

            На финала  авторът споделя, че  е необходимо „обществото да бъде организирано по начин, по който социалната, любящата природа на човека да не се откъсва, а да се слива с общественото му битие“ и че трябва да „имаме вяра в обичта.“ (стр.109).

            Една книга наистина е много добра и полезна, когато след прочита й възникват още и още въпроси, а в същото време са намерени и много нови отговори. Ерик Фром наистина успя да събуди много размисли в мен и да  ми представи по много оригинален и занимателен начин изкуството да обичаш. Но дали ще го овладеем и до колко зависи единствено от нас самите.

            Много са пътищата и пътечките, които ни отвеждат към обичта, но маркировката е винаги една и това е вярата в себе си. Колкото и бури на егото да ни застигнат, покрай колкото и пропасти съмнения да минем, колкото и пъти да падаме на острите скали на несъзнаваните ни желания, трябва да знаем, че има една единствена правилна посока към обичта и тя е себепознанието.

            Много пъти хората казват, че нещо е „написано“ и ние нищо не можем да променим. Това е и добро оправдание да не се стремим да придобием майсторството на изкуството да обичаш. Според мен дори и да има нещо „написано“ от гена ни, висшия разум, съдбата, обществените условия и каквото и да е друго, то „свободната воля“, за която се говори в Библията, е писалката, с която можем да дописваме, редактираме и задраскваме това, което не ни харесва.  А мастилото на свободната воля е именно изкуството да обичаш.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *