От пътя се не връща тоз, който за учител е роден

АВТОР : МИЛЬО ВЕЛЧЕВ

Рисунка- Сабина Хубавенкова / Учител в 32 СУИЧЕ “ Св. Климент Охридски“/

(Есе – размисли на една бъдеща учителка)

Ужас!!! Не искам да го пиша това есе! Не че не мога… Ще го напиша, ако трябва, но ще бъде пълен фалш.

Трудностите се появиха още при заглавието. Не знаех как да напиша „пътя“. С главна буква или малка? (Учителю – казва Тома, – не знаем къде отиваш. Как ще узнаем пътя? Аз съм Пътят, Истината и Животът – отговаря Исус. А „учител“? С главна или малка? Дори да не е прозвище, пак не бих написала Учител с малка буква. Затова написах цялото заглавие само с  главни. Написах го и се опитах да го осмисля. Не успях! Десетки варианти ми минаха през главата и всеки път си казвах: „Каквото и да означава този път – призвание, дълг, нравствено усъвършенстване… – и Учителят е човек! Понякога повратностите на живота го карат да направи па макар и една крачка назад. Да се върне. Иначе рискува да пропадне в бездната!“  И кой е този, който е роден за Учител? Не трябва ли всички да се стремим животът ни да е пример за подражание? Всеки родител е Учител. Всеки възрастен, в когото са вперени любопитните детски очички. А когато се учим от грешките на другите? Тези други също се явяват един вид учители. Объркана работа!

Смятах с това да приключа есето. Но още от самото начало една натрапчива мисъл ми бодеше ума. Споменът за учителя ми по… Все едно! Предметът не е важен. Важното е, че той замина. Остави ни и замина… за Германия – казват. Да реди плочки. Не, монтирал ел-инсталации – казват други. Какво значение има? Замина и ни разби сърцата. Или – поне моето. Макар че и другите съученички не криеха чувствата си. Тогава не разбирах… И сега не разбирам. Тук имаше любовта на близките си, нашето обожание (това е точната дума), цялото щастие на света! Но не му стигали парите! Не можел да си позволи семейството му да гладува и мизерува. И ни остави. Тръгна и не се върна. Фантазирах си как го изпращам на гарата. Стоя на перона, с разрошени от вятъра коси, притискам копринения шал към гърдите си и го питам: „Къде отиваш, Учителю?“ Мечтаех и насън, и наяве как той захвърля куфара, затичва се към мен… и аз към него… Влакът тръгва, а той остава. Ние оставаме… прегърнати! Боже, колко сълзи изплак

Сега уча педагогика. Може би „вината“ е негова. Може би! Не знам, но се улавям да мечтая как някой ден, вече учителка, запътена към следващия час, с дневник под мишница,  го срещам в коридора

Майка ми живее и работи в Априлци. Покрай нея научих историята на един учител – Никола Дабев – главен организатор и ръководител на Новоселското въстание през 1876 година. Даскал Никола Дабев след погрома на Деветдневната Новоселска Република тръгва с една малка група въстаници да търси спасение в южните склонове на  Стара планина, с мисълта да се придвижат на запад, към Сърбия. Докато се укрива в лозята над Карлово и Сопот, научава за стотиците изклани, изгорени съселяни, озлочестени жени, за затворените в конака и чакащи да увиснат на бесилото…  И се връща.

– Къде отиваш, Учителю? – попитали го другарите му.

– Да се предам и поема вината върху себе си.

На 2 юли 1876 г., в град Севлиево, Учителя увиснал на бесилото и поел по пътя на безсмъртието.

През лятото на 67 година, след Хр., Шимон бен Йона, наречен от Спасителя Петър, апостол и водач на първата христианска църква, съпровождан от другаря си Назарий, вървял по Апиевия път към равнините на Кампания и Албанските планини. Бягал от войниците на Нерон, от грозящата го смъртна опасност. Отдалечавал се от Рим, но и от паството си, от христовото стадо, за което трябвало да се грижи.

– Учителю, какво ти е? – попитал Назарий уплашен, когато апостол Петър хвърлил тоягата и паднал на колене.

Назарий не виждал огненото сияние, което се приближавало към тях. Виждал само усмихнатото лице на стареца и протегнатите му напред ръце.

– Quo vadis, Domine? (Къде отиваш, Господи?) – с немощен глас попитал Петър и в ушите му прокънтяло: „Щом ти напускаш Рим и изоставяш стадото си, аз ще отида там, за да бъда разпънат повторно.“

И апостол Петър се върнал от пътя.

Когато центурионът и преторианците го повели към Ватиканския хълм, за да изпълнят смъртната присъда, Петър сияел от щастие и с протегната десница към следващото го множество правел кръстен знак и благославял: „Urbi et Orbi!“ (Градът и Вселената!)

Бил немощен и други му носили кръста.

Разпънали го с главата надолу. Такова било желанието му. Казал: „Не съм достоен да умра като Господа.“

Ще го срещна ли някой ден в коридора? Ще влезе ли ненадейно в учителската стая? Ще ме познае ли? Как ли ще ми отговори на въпроса: „Quo vadis, Учителю?“ Вероятно ще каже: „Аз се върнах…“ Ще прочета в очите му и недоизказаното: „… За да бъда разпънат отново.“

„Не се връща от пътя тоз, който за учител е роден.“

А ти се върни, Учителю! Върни се! Ще носим кръста заедно

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *